За разлика от терапията при възрастните тук “доброволното съгласие”, или “осъзнаването на нуждата от психолог” не са първата стъпка. Често това доброволно съгласие се появява в процеса на работа, когато подрастващите усетят, че психологът не е още един възрастен, “който ще ги превръща в послушни деца”, а има съвсем друга функция.
Представете тази идея като лична нужда на родителите да получат професионален съвет за подобряване на климата и взаимоотношенията родител-дете у дома. Тийнейджърът в тази първа фаза е придружител, зрител, дори слушател на това как родителите говорят за него/нея и какво ги тревожи. Той/тя е поканен/а на тази среща, защото става дума за него и е негово право да чуе какво ще се говори там. Той не е длъжен да говори. Има своя истина за случващото се в семейството, която ако желае може да сподели в този разговор, ако ли не, да остави за себе си. Често именно възможността да се оплаче от родителите си, е онова, което го подтиква да дойде с тях при психолога. Неговото недоволство е всъщност възможност да заговори за своето страдание и тест пред възрастните дали те ще му позволят той/тя да говори от своето място.
Така е, защото подрастващият често иска сам да се оправя с проблемите си или ги възприема като проблеми, които другите имат с него, второ защото юношите сами избират колко и на кого да кажат за себе си. Ако Вие като родител сте припознал някакъв си там психолог за надежден, не е гаранция, че юношата ще го одобрява и той го знае. Много често успешно протича психотерапия именно с психолог, когото майките не одобряват, чак пък толкова много и дори “търпят като необходимо зло”. За младият човек това е много по-удобен сценарии и често ефективен. Ние непрекъснато напомняме на родителите, че цел на психотерапията е юношата да изгради по-добри отношения с всички важни за него хора, в това число и родителите, дори ако в момента това да не им изглежда възможно.
